Поколението на децата, към което принадлежа и аз, някога играехме на воля вън от дома без всякакви електронни устройства и други джаджи. Ние носехме със себе си топка, въже или ластик, но най-вече разчитахме на собственото си въображение.
Спомен от детството
Та тези деца много добре познаваме играта „Сляпа баба”. Правилата (за тези от вас, които не знаят) са прости: покриват се очите на един от играчите, а другите имат за задача да се пазят от него, за да не ги хване, но същевременно могат да го разиграват, заблуждават, провокират.
От играта към професията
Днес, на години разстояние от моето детство, аз стоя в кабинета си в очакване на следващ клиент и мислено съпоставям психологичното консултиране (моя настояща професия) с играта „Сляпа баба”.
Та, какво се случва, когато клиент отиде при психотерапевт? – мисля си аз, метафорично, разбира се!
Началото на „играта”
Пристъпвайки в кабинета, всеки клиент носи със себе си превръзка за очи, която поставя и плътно пристяга върху лицето на своя терапевт. И това, разбира се, се случва със съгласието на последния, защото такива са правилата на играта.
Вече имаме двамата участници – терапевтът, който изследва, търси, но без да използва зрението си, и клиентът, който използва всичките си сетива, ако желае, за да бяга. И това е достатъчно, за да започне играта на „Сляпа баба”.
Бягството и измамата
Трудно е да видиш нещо, когато очите ти са затворени, още повече, че човекът отсреща не желае да ми разкрие душата си. Не, всъщност той желае, но нещо вътре в него го кара да прави обратното. Нещо го кара да бяга: „Хвани ме, ако можеш!”.
В тази игра той е водещият, аз само го следвам. Следвам стъпките му – понякога несигурни и плахи, друг път уверени, но често и лъжливи. Да, измамата е част от играта! Но той не знае това… или може би знае?
Лутането в тъмното
Пристъпвам напред, протягам ръце, а цялото ми същество е в очакване да намери нещо в пространството – дума, мисъл, спомен, сън, блян…
Понякога чувам хлипане и усещам лепкава тъга. Насочвам се натам, но о-ох… закъсняла съм. Тъгата примесена с отчаяние вече идва от друга част на стаята. Друг път чувам смях, но усещам хладен страх.
И пак опитвам, и опитвам, и пак… Лутам се, въртя се в кръг и търся светлинката в мрака.
За него, заради него участвам в тази игра… Дали?
Урокът на терапевта
Доста време е необходимо на терапевта, измерено в години, докато усвои това умение: да бъде стъпка пред клиента.
И това е основното, което ми помага в тази игра – не да победя (защото това не е състезание), а да предвидя посоката, в която ще тръгне той, и кротко да го очаквам там.
Тогава гоненицата секва, а играта продължава, но вече аз държа неговата ръка. И няма да го пусна, въпреки лъжовните му опити да се освободи.
– Държа те!
Когато „играта” продължи
Какво следва сега? Отново съм аз на ход! Сега е необходимо да разпозная какъв човек стои пред мен:
- как мисли умът му,
- дали страда душата му,
- колко обича сърцето му…
А той може да съдейства, а може и да не го прави. Може да ме пусне в ума си, в душата си – и аз ще бъда изключително внимателна там.
Ще изследвам и във всяко кътче ще надникна. Нещата, които разглеждам, ще върна на същото място. И само ако той ми позволи, ще им потърся по-подходящото.
Разпозная ли го, ще го назова. И тук, може би, играта на „Сляпа баба” ще приключи…?
Завръщане в реалността
Та, такива мисли ме спохождат, понякога! И докато ги пренасям върху белия лист, звънецът на входната врата иззвъня.
Обърнах поглед по посока на звука:
– Време е! – помислих аз. – Нека играта отново да започне!