Първата среща
Звънецът иззвъня някак плахо.
– Здравейте! – поздравих енергично и отстъпих крачка встрани, за да пропусна дребничката фигура на жена с притеснено изражение на лицето.
– Вие сигурно сте Р.?
Погледът ѝ панически се блъскаше във всяко препятствие, изпречило се пред него, и търсеше пролука, за да се скрие и спаси. За секунда очите на новодошлата се спряха върху моите, но секундата изтече и погледът отново побягна.
– Да ви предложа чаша вода? – казах аз и с недвусмислен жест ѝ посочих място за сядане.
Жената се поколеба за кратко, след което с пресипнал глас отвърна:
– Ако не ви затруднявам…
– Не – усмихнах се аз. – Ще налея и на себе си.
Р. приседна почти в края на креслото, постави своята чанта на коленете пред себе си и я стисна здраво.
Споделеното начало
– Р., по телефона ми звучахте доста притеснено – казах, като оставих чаша с вода на масичката пред нея. – Ще ми разкажете ли какво ви доведе при мен?
Жената отпусна чантата, взе чашата и отпи вода. После отново стисна чантата, не бързаше да говори.
– Казвам се Р., но всъщност вие знаете това… – направи опит да се усмихне, но лицето ѝ се беше сковало. – На 47 години съм. От двадесет и пет години съм омъжена… имам дъщеря…
Последвалата пауза ме накара да я попитам за съпруга. Р. се сепна и започна да говори доста по-бързо:
– Госпожо психолог, нали никой няма да разбере, че съм била тук! Това е много важно за мен!
Страхът от съпруга
– Колко важно? – кратко попитах.
– Ако съпругът ми узнае, че съм разказвала на непознат за наши семейни работи, най-малкото ще се ядоса. Ще ми крещи, а после дълго няма да ме поглежда и да ми говори. Такъв е той. Но най-лошото, знаете ли кое е…? Ще ми отмъщава с иронични и злобни подигравки.
– Хората отмъщават, когато са им отнели нещо, което смятат за свое притежание. Вие какво отнехте от съпруга си?
Р. притихна и вторачи поглед в мен.
– Ами, дъщеря ни… Маргарита. Тя се изнесе от дома ни преди две години.
Дъщерята като повратна точка
– На каква възраст е дъщеря ви?
– Тя сега е на 24.
– Подходяща възраст за един добър старт в живота на всеки. Какво мислите?
– Няма значение какво мисля аз, важно е само какво мисли баща ѝ – с равен тон отвърна Р. После допълни: – Не, че не съм свикнала да ме унижава…
Невидимата фигура на съпруга
– Бих искала да разбера как мисли съпругът ви – казах, опитвайки се да разчупя с жест монотонността на нейния изказ. – За съжаление той не е тук, а от думите ви разбирам, че никога не би дошъл. Това ще бъде вашата гледна точка – добавих, задържайки още малко отворените си длани насочени към нея.
Р. притихна, но стаята се препълни с напрежение. Трудно беше да издържаш напора му. Жената продължаваше да мълчи, опитвайки се да вземе някакво решение.
– Струва ми се, че съпругът ви е фигура, която доста обсебващо присъства във вашия свят – казах аз и улових погледа ѝ.
Проблясъкът на вътрешното дете
Там вече нямаше тревога, а от нерешителността и следа не беше останала. Две топли очи ме гледаха от лицето на зряла жена, а иззад жълто-кафеникавите ириси на очите ѝ надничаше малко момиченце с две сплетени плитки на главицата си.
Детето протягаше към мен тънка ръчица и плачеше. Хванах здраво ръчичката и се приготвих да последвам момиченцето по пътя, който щеше да извърви…