Поколението на децата, към което принадлежа и аз, някога играехме на воля вън от дома без всякакви електронни устройства и други джаджи. Ние носихме със себе си топка, въже или ластик, но най-вече разчитахме на собственото си въображение.

Та тези деца, много добре познаваме играта „Сляпа баба”. Правилата (за тези от вас, които не знаят) са прости: покриват се очите на един от играчите, а другите имат за задача да се пазят от него за да не ги хване, но същевременно могат да го разиграват, заблуждават, провокират.

Днес, на години разстояние от моето детство, аз стоя в кабинета си в очакване на следващ клиент и мислено съпоставям психологичното консултиране (моя настояща професия), с играта „Сляпа баба”. Та, какво се случва, когато клиент отиде при психотерапевт? – мисля си аз, метафорично, разбира се!

Пристъпвайки в кабинета всеки клиент носи със себе си превръзка за очи, която поставя и плътно пристяга върху лицето на своя терапевт. И това разбира се, се случва със съгласието на последният, защото такива са правилата на играта. Между другото с термин „клиент” в практиката си, назовавам всеки човек обърнал се към психотерапевт, защото изпитва някакви ясни или неясни за самия него душевни притеснения, които желае да сподели и обсъди. Вече имаме двамата участници – терапевтът, който изследва, търси, но без да използва зрението си и клиентът, който използва всичките си сетива, ако желае за да бяга. И това е достатъчно за да започне играта на „Сляпа баба”.

Трудно е да видиш нещо когато очите ти са затворени, още повече, че човекът отсреща не желае да ми разкрие душата си. Не, всъщност той желае, но нещо го кара да прави обратното. Нещо, което е вътре в него го кара да бяга, хвани го ако можеш!

В тази игра той е водещият, аз само го следвам. Следвам стъпките му, които някога са несигурни и плахи, друг път са уверени. Но много често са лъжливи. Да, измамата е част от играта! Но той не знае това, той клиентът не знае, че мами. А, може би знае …?

Пристъпвам напред, протягам ръце, а цялото ми същество е в очакване да намери нещо в пространството, нещо за което да се хвана – дума, мисъл, спомен, сън, блян … Трудно е, много е трудно! Понякога чувам хлипане и усещам лепкава тъга. Насочвам се натам от където идва тя, но о-ох… жалко, закъсняла съм. Тъгата примесена с отчаяние се носи на талази, вече от друга част на стаята. Друг път чувам смях, но усещам хладен страх! И пак опитвам, и опитвам, и пак …! Лутам се, въртя се в кръг и търся светлинката в мрака.

За него, заради него участвам в тази игра … Дали?

Доста време е необходимо на терапевта, измерено в години, докато усвои това умение: да бъде стъпка пред клиента. И това е основното, което ми помага в тази игра не да победя, защото това не е състезание, а да предвидя посоката в която ще тръгне той, и кротко да го очаквам там. Тогава гоненицата секва, а играта продължава, но вече аз държа неговата ръка. И няма да го пусна, въпреки лъжовните му опити да се освободи.

     –     Държа те!

Какво следва сега? Отново съм аз на ход! Сега е необходимо да разпозная, какъв човек стои пред мен, как мисли умът му, дали страда душата му, колко обича сърцето му … А той може да съдейства, а може и да не го прави. Може да ме пусне в ума си, в душата си и аз ще бъда изкючително внимателна там. Няма да ровя и да разхвърлям безразборно. Ще изследвам и във всяко кътче ще надникна. Нещата, които  разглеждам, ще върна на същото място. И само  ако той ми позволи, ще  им потърся по-подходящото място.

Разпозная ли го, ще го назова. И тук може би играта на „Сляпа баба” ще приключи… ?

Та, такива мисли ме спохождат, понякога! И докато ги пренасям върху белият лист, звънецът на входната врата иззвъня. Обърнах поглед по посока на звука:    

        –     Време е! – помислих аз. –  Нека играта отново да започне!

Ако сте харесали моя блог и се нуждаете от консултация и фамилна терапия, можете да се свържете с мен на 089 343 6902!