1. Случаят Р.
Звънецът иззвъня някак плахо.
– Здравейте! – поздравих енергично и отстъпих крачка в страни за да пропусна дребничката фигура на жена с притеснено изражение на лицето.
– Вие сигурно сте Р.?
Погледът ù панически се блъскаше във всяко препятствие, изпречило се пред него и търсеше пролука за да се скрие и спаси. За секунда очите на новодошлата се спряха върху моите, но секундата изтече и погледът отново побягна.
– Да ви предложа чаша вода? – казах аз и с недвусмислен жест ù посочих място за сядане.
Жената се поколеба за кратко, след което с пресипнал глас отвърна:
– Ако не ви затруднявам…
– Не – усмихнах се аз. – Ще налея и на себе си.
Р. приседна почти в края на креслото, постави своята чанта на коленете пред себе си, като я стисна здраво.
– Р. по телефона ми звучахте доста притеснено – казах, като оставих чаша с вода на масичката пред нея. – Ще ми разкажете ли, какво ви доведе при мен?
Жената отпусна чантата, взе чашата и отпи вода. После отново стисна чантата, не бързаше да говори.
– Казвам се Р., но всъщност вие знаете това …
Жената направи опит да се усмихне, но лицето ù се беше сковало. Тя преглътна и продължи:
…на 47 години съм. От двадесет и пет години съм омъжена … имам дъщеря …
Последвалата пауза ме накара да я попитам за съпругът. Р. се сепна и започна да говори доста по-бързо:
– Госпожо психолог, нали никой няма да разбере, че съм била тук! Това е много важно за мен!
– Колко важно? – кратко попитах.
Последва незабавен отговор:
– Ако съпругът ми узнае, че съм разказвала на непознат за наши, семейни работи най-малкото ще се ядоса. Ще ми крещи, а после дълго няма да ме поглежда и да ми говори. Такъв е той. Но, най-лошото знаете ли, кое е…? Ще ми отмъщава с иронични и злобни подигравки.
– Хората отмъщават, когато са им отнели нещо, което самите те смятат за свое притежание. Вие, какво отнехте от съпруга си?
Р. притихна и вторачи поглед в мен.
– Ами, дъщеря ни… Маргарита. Тя се изнесе от дома ни преди две години.
– На каква възраст е дъщеря ви?
– Тя, сега е на 24.
– Подходяща възраст за един добър старт в живота на всеки. Какво мислите?
– Няма значение какво мисля аз, важно е само какво мисли баща ù – с равен тон отвърна Р. После допълни: – Не, че не съм свикнала да ме унижава…
– Бих искала да разбера, как мисли съпругът ви – казах опитвайки се да разчупя с жест монотонността на нейният изказ. – За съжаление той не е тук, а от думите ви разбирам, че никога не би дошъл. – след, което добавих: – Това ще бъде вашата гледна точка.
– задържайки още малко отворените си длани насочени към нея.
Р. притихна, но стаята се препълни с напрежение, трудно беше да издържаш напора му. Жената продължаваше да мълчи, опитвайки се да вземе някакво решение.
– Струва ми се, че съпругът ви е фигура, която доста обсебващо присъства във вашия свят – казах аз и улових погледът ù.
Там вече нямаше тревога, а от нерешителността и следа не беше останала. Две топли очи ме гледаха от лицето на зряла жена, а из зад жълто-кафеникавите ириси на очите ù, надничаше малко момиченце с две сплетени плитки на главицата си. Детето протягаше към мен тънка ръчица и плачеше. Хванах здраво ръчичката и се приготвих да последвам момиченцето по пътят, който щеше да извърви …
Ако сте харесали моя блог и се нуждаете от консултация и фамилна терапия, можете да се свържете с мен на 089 343 6902!
